Вървах си с една приятелка, хилехме се на заобикалящата ни простотия, поставена на пиадестал в кривите дни. Изведнъж тя се загледа в нещо. Пуснах се по погледа й и видях скупчените хора. Стадното поведение. Когато приближихме видях и страха, суетенето и безсилието, което струеше от тях и попиваше някак агресивно (на пук на случващото се) наоколо. Вгледах се предпазливо и го видях. Един човек на средна възраст беше паднал и вече не му пукаше кой го гледа, нито с какво око. Момче от тълпата каза, че се е обадило на бърза помощ, но оператора казал, че това не е спешен случай. Това стана срещу училището ми. На отсрещният тротоар. Пратих едно момиченце да повика сестрата от даскало. Тя пък отвърнала :''Не ме интересува''. Приближих до умиращия, усещайки само осъдителните погледи, имах чувството, че някой ще изкрещи в отговор на скъсената дистанция помежду ни : Дръпни се, за Бога, смъртта е заразна! Никой не изкрещя. Постепенно се усети разреждане на напрежението. Просто всичко беше ясно и пречупено през отражението в отворените очи на човека. Вече нямаше любопитство, нито недоизказаности, само скритото недоумение как е възможно това да се случи, без възражения. Бърза помощ дойде след около 20 мин. Сестрата - малко преди тях. Жената не бързаше. Имам чувството, че в обедната си повичка би бързала повече да си вземе кафе и да се върне да си поговори с някого. Разкрещях й се, защото това е човека, който отговаря за нас в училището. Тя се озлоби към дързостта ми. Все пак тя беше човека с мантата и презрително ми отговори, че това се е случило извън училището и тя няма нищо общо. Отговорих й, че и в училището да се случи тя пак нищо няма да направи първо, защото не иска, второ, защото не може и го знае. Затворен кръг. Измънка нещо и си влезе в бърлогата. Там поне й плащаха да слуша. В същото време чух, че приятелката ми крещи по друга манта. Онази, която слезе от линейката. Просто питаше, защо никой не го интересува. Отидох до нея, усещайки, че вече сме сами срещу всичко, знаейки, че е безумие дори с въпрос да се изправяш срещу системата. До този момент не бях забелязала полицейската кола, от която слезе един шишко и се насочи към нас. Имаше неща, които не трябваше да се изразяват гласно, а ние го правехме. Хвана Маргото за ръката и я отдалечи от мястото, а тя продължаваше да пита за простичките неща от живота. За него това беше банално и досадно. Не стига, че живота му се беше случил по този начин, а сега и да слуша една пикла - прекалено беше. Обърна се и се върна при колегите си, а ние останахме до барачката, наблъскана с боклуците, които купувахме винаги и рядко ни се ядяха. ''Шефа'', както го наричахме, продаваше с жена си. Когато го чух да я мъмри :''Предложи кафе на хората'', разбрах, че живота продължава и всички отражения ще останат за следователите, на които нямаше да им трепне нищо.
Просто живота се случва. Това да го създадеш рядко е съзнателен акт. Ръгаш в дупката и то се случва, често, твърде често - нежелателно и съвсем егоистично. И някак си така живота се случва, стига да не паднеш, защото паднеш ли - оставаш там - и буквално и преносно. "
01-12-2005
Няма коментари:
Публикуване на коментар