Седим си с приятелка в заведение, доколкото може да бъде наречено така. Есенности се носят наоколо, разгонени от плиснал внезапно пороен дъжд. С нея гледаме през прозореца, докато едната не се осмелява да каже гласно :"Как ми се иска сега да съм там, под дъжда.". Другата по нея си признава. Времето се зарежда с очакване, мъкнейки товара си по секундарника на нечие сърце. После ще е гадно. И студено - казвам. Излизаме. Обувките почват да бълбукат и пльокат при всяка крачка, мокротата се изкачва неумолимо и студено зимна по дънките, шибащо мокрите ни коси разбиват капките природна ярост, очите се смеят, а устите пеят "Айм сингин ин дъ рейн".
Беше и гадно и студено после, но чак после, когато нямахме право да съжаляваме, изтъкани от неразбиращите погледите на сблъскалите се вкупом в заведението хора, потърсили навременен завет.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар