Прах във вятъра

Странно е това с училището.
Години наред чаках, ама с главни букви, този своеобразен Ад да свърши. Нямам предвид само средното, а и основното. Бях интроверт, с изградено мнение, което бях готова да защитавам, вербално, естствено. Хората избират изразните си средства, а не обратното.

"Децата по начало са еднакви - Tabula rasa! Едни такива, сладки, пъплещи навсякъде, искащи накуп да разгадаят светлинните явления, които не са нищо повече от игра на светлината... живеещи в собствен свят, странни и непригодни за ЖИВОТА по свое му, непостоянни в желанията и страстите си, изменчиви и несигурни в дързоста си, вечно гладни и жадни. Никога не съм Им принадлежала! Може би и за това мога толкова добре да ги разбира, да бягам от този стереотип, защото принадлежността сама по себе си е вече абсолютно едностранен процес, а аз ТОЧНО това не желаех! И бягах... Където ми виждаха очите, доколкото самата аз бях способна, доколкото ме държаха краката. Но децата са адски сензитивни същества, дори и да мълчиш те са способни да те усетят и сякаш най-вече те усещат в слабостта ти. А аз бях слаба! Много бяха причините за това, но... Признавам го! Бях! Сега не съм, но някои неща си остават във времето, в самото същество. Зашифроват се някъде в теб и чакат, а дали някога въобще ще бъдат разшифровани зависи единствено от самия човек, от готовността и силата му!... Не мога да обичам същества, които НЕ са способни да обичат! Пак едностранен процес. Сякаш думите и чувствата ти се блъскат, неуморно в някаква стена, а колко неуморно определяш самия ти! Защото всеки си има праг на способността си да разбира, да изслушва, да е съпричастен, да е тихата ти упора, на която знаеш, че винаги можеш да разчиташ! Та, слушах ги, гледах ги и си ги представях след години, като оформени личности и в мен се зараждаше единствено страх и отвращение. Мислех си, че ако това е бъдещето, ако това са малките хора, на които ще се крепи Света, аз съм сбъркала нещо, ако не и самият Свят!... Налагаха се чрез сила, която бе единственото решение за тях. Думите им бяха дефицит, което ги дразнеше и изнервяше. Нали се различаваме от животните с разума си?! Е, при децата разум липсва! Градяха тухла по тухла, пътя си, но не всички бяха съвместими, за Техния ПЪТ, а който НЕ беше Трябваше просто да бъде унищожен! Но как? Как да унищожиш живо същество, осъдено само заради това, че е живо по свой си начин, който Ти не си способен да разбереш!? И тук се проявяваше животинското в тях... йерархията, която ги поставяше на пиадестал, от който и мъртви не бяха готови да слязат! Отричах ги! Нещо повече - ненавиждах ги, мълчаливо!... А те го усещаха, знаеха... Трябваше да бъда пречупена, та за бога, аз им сривах авторитета на малки властелини! И бях! Научих се на повече неща, от тези които бях способна да усвоя наведнъж. Света ми бе разрушен с адова настоятелност и някои пособи, които не възнамерявам да споделя.
Това никога не им простих! Може би съм твърде ограничена, твърде крайна в заключенията и изводите си за Малкия ЧОВЕК, но не мога... За мен, те просто не са хора, а най - голямото противоречие, че с течение на времето се превръщали в такива... Да, ама Не! Не и За и в Мен! Разшифровах отдавна, но не унищожих себе си в ненависта си. Ще мине още много време, ще видя разлчини изкри в погледите, ще докосна полигамията и на Този свят, но не и сега... "

После в средното - същата работа. Думите им са малко повече, но не и начините, по който унижват, подиграват, отричат. В 11-и кл. даже ме замеряха с камъни, защото, представете си, съм слушала различен стил музика, различен от чалгата, и съм го заявявала, а не съм се спотайвала по ъглите. Абсурдистан, агейн.
Но в крайна сметка - това не е тема за плювни, относно малките ХОРА, както ги нарекохме по-горе. Не е и тема, в която ще поставям под въпрос качеството на образователната ни система и в тази носока - учителската стачка, не, въпреки, че за мен остава част от насадения Абсурдистан, който вилнее и опустошава.
Тази тема, в смисъла, по който ще я изведа сама по себе си е ирония. Голяма, тлъста, присмехулно ухилена с няколко избити зъба.
Та, идеята е, че в момента цялата тази драма ми липсва, особено осезаемо на моменти. Наложи се да отида до даскалото си за да уредя въпроса със здравните си.
Охраната на училището е един възрастен мъж, с пожълтели тютюниеви пръсти и зъби, и често - кървясали сини очи, а торбичките и сенките под тях, като пръстените на дърветата - отброяват изминалото. Когато бях втора смяна и съм нямала тук-таме час, когато се стъмни се е случвало да отивам при него. Сядам и той почва да ми разказва. За себе си, това, което е било и той в него. Пеели сме си, тихичко, докато звънеца не разпръсне мимолетното усещане. Минавайки покрай него го поздравявам и го питам дали ще иска личната ми карта, а той ми е усмихва широко и топло, казвайки ми, че аз самата съм си лична карта. Връщам усмивката, мислейки си "някой ме помни...още". Влизам и нахълтвам в канцеларията, обяснявайки на вечно нацупените и викащи по някого женици, какъв ми е проблемът. И за моя голяма изненада - и те ми се усмихват. И ме помнят. Свършваме работата и почват да ме разпитват - къде съм приета, какво уча, дори - това ли е, което искам и съм си представяла.
Излизам, казвам "чао" на шефа (охраната, така го наричахме) и тръгвам през двора на училището към единия изход. Натежавам си. Слънцето надниква в очите ми, а в мен - усещането, че каквото и да правя, каквото и да става - никога повече няма да съм част от това... и малко съжалявам.
И вече всичко е друго...